Няколко слънчеви лъча се промъкваха през облаците и хвърляха слаба, едва видима светлина върху високия хълм . Вятърът вееше силно и обрулваше и последните листа от дървото. На него висеше бесилка. Толкова много болка и смърт витаеше във въздуха. Гаргите зловещо грачеха. В пропастта  лежаха десетки мъртви тела. Знаех, че и аз ще заема мястото си сред тях. Нямаше прошка за това което сторих. Изневерих на единственият мъж, когото някога съм обичала истински. Аз самата не можех да си простя за това предателство. Приемах съдбата си. Оставаше ми малко време. И ето, че часът настъпи. Цялото село се беше събрало, за да гледа как ще напусна този свят. Съпругът ми и двете ми деца също бяха там. Той не искаше дори да ме погледне, а двете ми съкровища плачеха неутешимо. Бавно се качих на дървеният стол. Сложиха примката около врата ми и бутнаха стола. Увиснах там, на бесилката както всички други грешници. Усетих как душата ми напуска тялото. Полетях нагоре към небето. Виждах всичко наоколо. Знаех, че ще бъда наказана да бродя вечно по широкия свят заради големият ми грях, но приемах наказанието си, защото имах нужда от него, имах нужда да разбера грешката си...